За пътя

Има нещо силно философско, специално в пътя. Всеки един от нас го интерпретира по различен начин. За едни той символизира промяната, за други усилието, за трети красотата. Дали обаче за нас пътят не си остава просто път, който трябва да извървим до заветната цел,  просто нещо през което трябва да преминем? Осъзнаваме ли действителната важност на пътя по който вървим?

Никога не съм била от най-търпеливите хора. Иска ми се нещата да се случват от раз (както повечето от нас). Да бъдеш търпелив според мен е изкуство. Да се наслаждаваш на всяка една стъпка от пътя по който вървиш, обаче е още по-голямо. Дали го наричаме път, процес или живот, той заслужава истинското ни внимание, защото това до което ще ни доведе е чисто и просто край - края на едно пътуване...

Мисля, че резултатът е една много малка част от нашата награда, той е "черешката на тортата", да,  но пътят е всичко това, което ни заобикаля. Ние сами можем да изберем как да гледаме на него или какъв да бъде той.

Всеки един от нас има свои вътрешни дилеми, които най-често са свързани с плановете или представите ни за бъдещето. Неизменно планираме, и планът е част от нашата организация, но колко често нещата се случват по план? Може би тези "успешни" пъти се броят на пръсти...Може би плановете са наложителни, за да можем чисто и просто да създадем ред в ежедневието си, но трябва да осъзнаем, че важният момемнт е този тук и сега. Ето защо не бива да се изненадваме, когато нещата не се случват точно както сме желали, а по-скоро да се адаптираме към новата ситуация и да вземем всеки възможен позитив. И ако сме напълно честни, позитиви винаги има....

Когато плановете ни не се осъществят, когато представите ни не станат реалност,  сме склонни да приемаме породилата се ситуация като напълно негативна. Често това ни пречи да видим "голямото добро", което се крие между редовете. Когато обаче се научим да го откриваме винаги, да мислим извън ограниченията на плановете които сме си направили, осъзнаваме, че  действително се е случило "най-доброто" възможно; че тази ситуация ни е дала точно това от което сме имали нужда в този момент; че планът се е осъществил, но не нашият, а този на "съдбата".

Колкото по-бързо го осъзнаем, толкова повече ще спечелим, защото времето ни не е безкрайно. Всеки един ден може да бъде "велик" стига да сме склонни да живеем в настоящето. Бъдещето може да бъде пленително, толкова пленително, че да ни попречи да изживеем момента който притежаваме. Ето защо трябва да сме изключително внимателни и умерени относно вниманието което отдаваме на заветния утрешен ден.

Разбира се не можем просто да "вървим" без да знаем къде точно искаме да стигнем. Целите са нашия ориентир, олицетворението на нашите интереси и страсти. Без тях можем да се окажем изгубени, лутащи се. Според мен, ако нямаме цели, то нямаме представа кои сме.  Това в даден моемнт може да ни направи нещастни и неудоволетворени. Понякога целите идват в последствие, след като сме започнали ново начинание, преоткрили сме нещо. Понякога иаме нужда от лек "тласък", нещо което да ни събуди. Не е задължително просто да се "родим с цели" и е напълно нормално те да се породят, ако все още ги няма. Но аз мисля, че е наш дълг да не спираме да ги търсим, да не се оставяме просто "на течението".

Навярно това означава, че можем да откриваме себе си докато извървяваме пътя си или вече познавайки се добре да вземаме решенията по време на пътуването...

Какво искам да кажа? - че е важно да живеем в този момент, важно е да се наслаждаваме на пътя който извървяваме до цел, която искаме да постигнем. Живот изпълнен с цели, но без наслада от "пътуването" е толкова лош, колкото и живот без реални стремежи.

Има още нещо, което е изключително важно, а именно -  да не пътуваме сами. Е , поне не през цялото време. Колкото е важно да открием себе си, толкова е важно и да споделим пътуването. Защото какво е удоволствието от мъдростта, от успеха, от щастието, ако не е споделено. Ако го направим само за себе си, има ли смисъл наистина?

Пътувайки срещаме много хора, губим много хора. Има обаче един вид хора, които остават. Те се превръщат в наши спътници, както и ние в тяхни. До голяма степен осмислят нашето пътуване, правят го стойностно и истинско. Можем да ги наречем съкровища, защото те, както и уроците, които "събираме" по пътя, ни правят истински богати и успели.

Стигаме до целта тогава, когато изминем пътя, съберем "съкровищата" и научим уроците. Тогава поглеждаме назад и си спомняме през какво сме минали. Спомняме си за хубавите и за трудните моменти с лека ностлагия, с усмивка... Ако само бяхме оценили пътя преди да е свършил...

 

 

 

* Снимките са дело на невероятния фотограф Крис Бъркард