Някъде в планината

IMG_1070.JPG

Не съм писала от много време и на тези, които ме четат е редно да кажа: "Извинете ме!". Понякога ежедневието ни се постарава да ограничи вдъхновенията, които ни заобикалят. Искам да пиша за неща, които ми идват от вътре, а не просто да пиша. Предполагам, че това е един от позитивите да имаш личен блог - осланяш се на собствения си ритъм на писане.

В този момент се радвам да открия, че има за какво да пиша, има какво да ви разкажа. Както вече добре знаете, обичам да пътувам като почти всеки един човек на земята. Вече е прекалено клиширано да се твърди, че пътуванията са нечия "страст", защото рядко можете да срещнете човек, който да не харесва да преоткрива нови места и хора. Мисля, че у всеки се крие изследовател, който го води към нови приключения и това е напълно естествено.

IMG_0588.JPG
IMG_1072.JPG

Едно от любимите ми неща в България несъмнено са планините. Мисля, че сме големи щастливци да имаме толкова невероятна природа и да можем да избираме между набор от спиращи дъха планини.  Този път посетих място, за което бях чувала, но определено исках да "проверя". Колкото и да е кратко едно пътуване, то може да бъде изключително добре структурирано в зависимост от това каква е целта ви за него. Моята цел определено бе да си почина, но и да направя поне един интересен преход. Е, съумях да осъществя и  двете, за което съм изключително щастлива.

Никога не съм си падала по зимата и преходите, които са свързани дори с малко сняг, но очевидно и тя като сезон има своето очарование и трансформира планината, превръща я в съвсем друго място. Време беше да опитам от вкуса на зимната планина.

IMG_1064.JPG
IMG_1065.JPG

Дестинацията, която си избрахме бе "Синият вир" в село Ковачевица, община Гърмен (Западни Родопи). Бяхме предопредени от местните, че пътеката е доста стръмна, защото "Синият вир" е водопад до чието подножие трябва да стигнем. Въпреки предупрежденията им не бяхме подготвени за трудния преход, който направихме главно, защото снегът бе превърнал  "пътеката" в същинска ледена пързалка. На моменти се чудех дали ще успеем да стигнем до мястото ( и ако успеем, как ще се върнем обратно). Спокойно мога да кажа, че това си бе едно чисто изпитание на волята и нервите ми, което ме накара  да проумея няколко неща:

IMG_1067.JPG

- Последните крачки са най-трудни. Накрая просто е най-трудно, особено, ако не знаеш колко още ти остава. Тогава, когато имаш чувството, че не можеш повече, си най-близко до целта.

- Важно е до теб да има човек, който да те дърпа, помага и дори да ти се смее. Смехът винаги прави нещата по-лесни, как? - кара те да не се взимаш толкова насериозно.

- Крайната цел, тогава, когато е смислена, те презарежда. Важно е да успееш да й се насладиш за максимално дълго време, защото чувството на удоволетворение и щастие бързо ни напуска и всичко започва да изглежда напълно нормално. Аз, обаче вярвам, че този миг може да се удължи*.

IMG_1073.JPG
IMG_1074.JPG

Въпреки всичко стигнахме до "Синият вир", а умората и притесненията се изпариха в момента, в който видяхме това невероятно място. "Струваше си" - беше първата ми мисъл. "Благодаря ти, че не ми позволи да се откажа", бе втората.

IMG_0943 2.JPG
IMG_0944.JPG